Из алеите на парка

by **Elena Michelle Smith** Чет Май 24, 2012 6:40 pm

Ето, че поредния ден си бе отишъл. Толкова неусетно и бързо, като един миг. Седейки на дивана у дома, с огромна купа сладолед и лъжица в ръка, гледах някакво предаване, което ме отегчаваше и водеше до лудост. Тъмнината се беше възцарила навън, обливайки всичко в черната си сянка. Но това нямаше да ме спре да изляза. Какво можеше да ми се случи? Нищо лошо, надявах се. Не исках да се въвличам в проблеми. И без това си имах достатъчно. Въздъхнах шумно и пуснах лъжичката във вече полу-пълната купичка сладолед. Станах от мястото си и с бавна, мързелива походка тръгнах към кухнята, за да оставя остатъка от "вечерята" си. След като го направих, със същата бавна стъпка се изкачих по стълбите, които водеха към горния етаж и влязох в стаята си, за да се преоблека. Навън беше хладно и не ми се струваше добра идея да излизам по къси гащи и потник. Отворих гардероба си и грабнах първите дънки и тениска, които видях. Преоблякох се и вече с по-забързана крачка слязох по стълбите. Обух черни гуменки и взех коженото си яке от закачалката. Излязох навън като заключих след себе си и оставих ключовете в джоба на якето ми. Ако леля Джена разбереше, че излизам по това време, със сигурност щеше да ми е адски ядосана. Но това нямаше как да стане, тъй като тя живееше заедно с брат ми в Лондон.
Усещайки хладния полъх на вятъра по кожата си, облякох якето, което носех. Ветреца полъхваше срещу мен, издухвайки косата ми назад. Вървейки без път и посока, ненадейно се озовах в парка. Нямаше го шума от смеха на малките деца, които играеха тук през светлата част на денонощието, както и песента на птиците. Беше ужасно тъмно и тихо. Чак да те побият тръпки. Но това не се случи и с мен. Не бях от момичетата, които се плашат лесно и бягат при първа възможност.
Изкарах телефона си от джоба на дънките си и захласвайки се в него, усетих как някой се бута в мен, а техниката от ръцете ми падна на земята и се разпръсна на части.
- По дяволите! Внимавай къде ходиш!
Извиках ядосано, но в следващия момент осъзнах, че всъщност познавах виновника за случилото се. На бузите ми се изписа розовина от нелепото ми и грубо държание, но за щастие бе прекалено тъмно, за да забележи. И слава Богу. Прехапах невинно устната си и погледнах към синеокото момче.
- Аз .. Съжалявам, Иън.
Повдигнах виновно рамене, като същевременно гледах гузно.
- Какво те води насам по това време?
Попитах любопитно като се усмихнах широко.

by **Иън Сомърхолдър** Чет Май 24, 2012 7:11 pm

След поредния изтощителен ден исках само да се излегна на удобния бял диван и да потъна в страната на сънищата.Дори не съблякох ризата и панталоните а направо се тръшнах и заспах.Целият ден бях по разни събития и не си усещах дори част от краката сякъш не бяха прикрепени към тялото ми.Поне свърших малко от работата тепърва ме очакваше.Макар и всички да ми казваха,че това е непосилно за мен и няма да се справя с ученето,бизнеса на баща ми и благотворителността,спокойно вече мога да им покажа един специален пръст в знак на това,което постигнах съвсем сам досега.Препълнетата програма,умората и малкото време което ми остава не може да ме спре да правя това което ме влече.След няколко часа спане реших да стана най - накрая и се втурнах в банята за един освежаващ душ.На излизане от банята облякох една бяла кърпа,която увих около кръста си,а малки мокри капчици се стичаха по цялото ми тяло,докато се разхождах натам насам из стаята.Отворих гардероба си и облякох една светло синя риза,дънки в горе долу същия цвят,обувки и ги облякох.Не изсуших косата си а направо излязох,като взех единствено ключовете от колата,къщата и телефона си,а портфейла го сложих в един от джобовете на дънките.Запалих си една цигара на излизане и заключих след себе си.Навън се беше стъмнило вече,което не беше особено учудващо.За мен живота започваше след девет вечерта.Поех дълбоко въздух и тръгнах да се разхождам из препълнените улици на Манхатан.Хората бяха толкова еднообразни.Всяка вечер едно и също,барове,пазаруване,караници по никое време,като огласяха цялата улица с виковете си.Дори и в един от най - елитните квартали проблемите бяха неизбежна част от ежедневието ни.Интригите се въртяха много повече от колкото при нормалните хора,защото алчността започваше да ни погубва.Парите,властта и желанието ни завладяваше малко по малко,но аз не бях такъв,не ми и трябваше.Имах си всичко,което ми трябваше и го използвах и печелех по честен начин.Докато се разхождах реших да мина през парка за по пряко към един магазин в който продаваха уникален сладолед.Макар и да бях вече на 22 години,все още детските пристрастия си бяха част от мен.Докато ходех по тъмната алея телефона ми извъня и видях,че съм получил смс от поредната фондация,която ми благодари,но съм се захласнал прекалено много и в следващия момент се чу силен трясък и викове на момичето,което съм бутнал.Докато не бях вдигнал глава към нея тя вече се разкрещя,но когато видя кой съм спря и ме поздрави.
-Елена..-Усмихнах се,когато видях кой е срещу мен.
-Не трябва да викаш така по хората,ще вземат да си те приберат най - накрая.-Пошегувах се и я целунах по бузата,като за здрасти.
-Какво правиш тук по това време?И то съвсем сама.-Попитах я,като сбръчках леко вежди и се огледах.Парка беше пуст и някак си зловещ.

by **Elena Michelle Smith** Чет Май 24, 2012 7:35 pm

Добре де, можеше и да не си признавах, но Иън успя да ме уплаши и то доста. Беше се появил буквално от нищото, а целия този мрак можеше да те докара до паника ако загубиш контрол над себе си дори за миг. Размятах разсеяно ръце в страни и след като отвърнах на целувката по бузата, която ми даде, побързах да се наведа и да обера разхвърчалите се части на телефона ми.
- Изплаши ме .. не повдигай обвинение, моля те.
Отвърнах, също смеейки се и когато намерих всички части се изправих отново на крака. За по-малко от минута сложих всичко по мястото му, след което напълно отдадох вниманието си на чаровното момче срещу мен.
- Нямам нужда от охрана.
Казах самодоволно, сръчквайки го шегувито в ребрата.
- Оказа се, че сладоледът вкъщи е на привършване, а не знам как бих изкарала нощта без никакви запаси.
Засмях се отново и поклатих глава. "Браво, Елена! По-глупаво нещо не можа да измислиш .." - едно гласче се обади в главата ми, карайки ме да въздъхна тежко. Сега щеше да ме помисли за малко дете, което не може да изтрае до сутринта, без да вскуси от любимата си храна. Което пък ми напомняше за онези весели вечери с родителите ми, когато бяха все още живи. За дългите среднощни разговори с майка ми и яденето на сладолед. Тя твърдеше, че той е най-добрия лечител на мъката, а аз като наивно момиченце й вярвах. Както и сега. Имах чувството, че се задушавам в имението, колкото и голямо да беше. Сякаш стените се сближават и в даден момент ще ме смачкат.
- Ами ти? На къде си тръгнал в този късен, мрачен час?
Попитах, вглеждайки се в изкрящите му сини очи, които изпъкваха на фона на тъмнината.

by **Иън Сомърхолдър** Пет Май 25, 2012 3:36 am

-Да не повдигам обвинение?Как..Ей сега звъня да си те приберат най - накрая.-Отговорих и сериозно и тръгнах да се обаждам,но не се сдържах и се засмях.
-Всъщност аз бях трънал към един сладоледен магазин.Тъй като в нас няма какво да се прави,а работата ме очаква чак утре реших малко да отпусна със сладолед и уиски.Наистина интересна комбинация.-Леко смъкнах уста и се усмихнах.Обичах да експериментирам с шоколад,сладолед и алкохол.Получаваха се много странни комбинации,но странното е,че винаги се получаваше нещо хубаво.
Навън времето бе сравнително добро.Лятото наближава и нямам търпение да се отдам на почивка на някой затънтен и забравен от бога остров пълен с много алкохол,заведения и безлюден плаж.Все пак и аз имам нужда от малка почивка,където да разпусна,като хората,далеч от всичко и всички.Да забравя интригите,жълтите вестници и известността,като цяло.Според елита,това,че помагаш на някой благотворително значи,че търсиш известност и слава,което е супер глупаво.
Катрин не се бе променила.Беше си все същата красива девойка.
-Още ли живееш с лелята?Джена,ако не бъркам?-Попитах я и я ударих леко по рамото на шега.
-И защо си толкова късно навън,ще ти се карат сънчо мина.-Пошегувах се с нея и се надявах да не се засегне.
-Не,не това е в кръга на шегата.Не ми обръщай внимание.Тази работа изстисква всичко от мен и в края на деня,искам само да се излегна на леглото и да спя поне три дни.
-Иначе какво става с теб?Училището мина ли или вече работиш нещо?-Попитах я и сложих телефона си в задния джоб.

by **Elena Michelle Smith** Пет Май 25, 2012 4:28 am

Отначало погледнах с известна доза плахост към Иън щом спомена, че ще се обади веднага. Знаех, че няма смисъл от това, но .. И когато се разсмя той, аз също не се стърпях и избухнах в смях.
Познавах момчето от малко време, но смело можех да твърдя, че бе забавен и ужасно мил.
- Наистина ли? Аз също бях тръгнала натам.
Откликнах възторжено и повдигнах рамене. Е, явно аз не бях единственото бебе тук, помислих си и се изкикотих на мисълта си.
Тази вечер се очертаваше по-различна от другите. Нямаше както обикновено да седя в огромното имение сама, чудейки се какво да правя и тъпчейки се с всякакви вредни храни. Докато се намирах в парка осъзнавах каква разлика имаше от тук и улиците на Бронкс, квартала където живеех. Там единственото, което можеше да се види бе огромни къщи, всяка от която по-голяма и по-празна по отношение на жителите в нея, скъпи коли, паркирани пред гаражите и идеално окосени градини. Определено започваше да ми писва от всичко това, но трябваше да свиквам ако искам да се впиша в града. Все пак аз бях новата, нали? Макар и от година тук, можех да твърдя, че познавам малко хора, а приятелите ми .. те липсваха. Всички, на които можех да разчитам и бяха значими за мен останаха в Лондон. Понякога съжалявах за избора си да замина и изпитвах неописуемо желание да се върна у дома. Но не можех. Там имаше прекалено много спомени за родителите ми и всичко ми напомняше за катастрофата. Въздухът в Лондон сякаш ме задушаваше, вземаше ми силите, оставяйки ме напълно беззащитна.
- Не, не, не. Джена живее в Лондон. Тук съм сама. Дълга история ..
Усмихнах се, надявайки се да не ме пита каква бе историята. Макар и след година от инцидента, все още ми беше ужасно трудно да говоря на тази тема.
- Всъщност сънчо ме чака. Той също умира за сладолед.
Поклатих силно глава сякаш го убеждавах в думите си и се засмях.
- Всъщност съм за последна година в гимназията. Ако плановете ми се развият добре, може би ще стана лекар. - повдигнах доволно вежди и се усмихнах с крайчица на устните си. - От малка ми е мечта. - добавих, гледайки интусиазирано.
- Как върви работата при теб?
Попитах като отметнах косата си назад и се усмихнах лъчезарно.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31

Из алеите на парка

Из алеите на парка

Re: Из алеите на парка

Re: Из алеите на парка

Re: Из алеите на парка

Re: Из алеите на парка

Re: Из алеите на парка

Re: Из алеите на парка